Тепърва предстои да разберем доколко съдбоносни за Сирия за решенията, договорени по време на продължилите рекордните близо седем часа преговори в Сочи между президентите на Русия и Турция Владимир Путин и Реджеп Ердоган. Доколко траен ще се окаже мирът на североизток зависи от това в каква степен Дамаск, Анкара и Москва ще изпълнят поетите от тях ангажименти.

Засега е ясно, че имаме сделка между Асад и Ердоган при посредничеството на Путин и вероятно не без съгласието на Тръмп - нещо, което до неотдавна беше трудно да си представим. Всяка една от страните по сделката получи по нещо, но не всичко, което би искала. Ердоган гарантира пред Асад, че Турция уважава единството и териториалната цялост на Сирия и се съгласи да ограничи периметъра на зоната за сигурност до 150 км по протежението на границата и до 30 км във вътрешността на страната.

Асад получи контрол над нови райони, но прие, че турската армия може да остане за известно време на сирийска територия, за да атакува кюрдите там, ако е необходимо. А Русия намери правното основание за това - подписаният през 1998г. между Анкара и Дамаск протокол от Адана. Парадоксално на пръв поглед турската военна операция в Североизточна Сирия се оказа истински „Извор на мира“. Тя принуди кюрдите да се договорят с режима на Асад и то не къде да е, а в руската авиобаза „Хмеймим“. Изправени пред чуждия агресор те трябваше да изберат по-малкото зло за тях в лицето на Башар Асад, отлагайки за неопределено време плановете си за по-широка автономия. Изтеглянето на американските войски от района беше умело използвано за целите на руската пропаганда.

Русия за пореден път получи възможността да покаже на страните от Близкия изток и на света, че тя е всичко онова, което Съединените щати не са. Носи мир и стабилност, а не война и разруха като американците. Не изоставя съюзниците си, както постъпиха те с кюрдите, а докрай защитава сирийския президент. Москва е надежден и предвидим партньор за разлика от Вашингтон, чиято политика е хаотична и непоследователна.

Руснаците спазват нормите на международното право и устава на ООН, американците налагат със сила някакви измислени от тях правила и т.н. Русия постепенно се настанява там, откъдето Съединените щати по една или друга причина си тръгват. Тя изгражда образа си на незаобиколим фактор в Близкия изток не само и не толкова благодарение на военната си мощ, колкото на способността си да поддържа добри отношения и да се договаря с всички регионални играчи, които често пъти са в конфликт помежду си: Израел и Иран, Иран и Саудитска Арабия, Сирия и Турция. Дипломатическите и военните успехи на Москва в Близкия изток са факт, но те не винаги срещат разбиране в самата Русия.

Все по-често се чуват критични гласове, които поставят въпроса за цената на тези успехи. Това е разбираемо, доколкото реалните доходи на руснаците продължават да падат пета поредна година, а икономическият пробив, за който обича да говори президентът Путин, така и не се вижда на хоризонта.