"Една нощ моят син Георги сякаш ми даде знак, че е жив. Беше в средата на август тази година. Събудих се по никое време. Взех да чета вестник. Изведнъж нещо потропа 2-3 пъти на прозореца в кухнята, току над главата ми. Мина ми през ума, че може да е Гошко. Не чух никакви стъпки. Веднага извиках: "Кой е?". Но никой не отговори. Изтичах навън, светнах лампата, никой не видях. Сигурно ще ме помислят за луда, след като преди повече от 9 г. сама погребах детето си, което бе отвлечено и обезглавено в Ирак. Но така и не видях кой е в затворения метален ковчег. Защо да не е жив?! Тази надежда кътам - че моят Георги е жив, тя ми дава искрицата живот, на която се крепя и намирам сили още да дишам". Трогателната изповед е на 70-годишната Мария Лазова. Жената живее съвсем сама в малко жилище в кочериновското село Бараково. Всъщност не е съвсем сама. С нея е и надеждата, че може някога да види Георги на прага на дома им.

Трагедията на Мария не може да остави безучастен нито един българин. Защото историята й можеше да е на всеки от нас. Минаха повече от 9 години и 4 месеца от онзи юли, в който иракски терористи обезглавиха двама българи - шофьорите на тирове Георги Лазов от Бараково и Ивайло Кепов от Бобошево. Мария научава страшната новина за залавянето на сина й по първи петли, когато слуша новините по радиото. Скочила от леглото и по пижама изтичала при съседката си. Цялата била потънала в сълзи, казала на комшийката, че Гошко са го отвлекли терористи от "Ал Кайда".

Управляващите ги харизаха курбан!

Не съм Господ, не съдя никого. Но сигурно можеше да се реагира по-адекватно и да се спасят тези два живота. Не крия обаче, че съм обидена и огорчена от тогавашния външен министър Соломон Паси, който побърза да каже, че не преговаряме с терористи. В кухнята съм направила кът за Георги с негова снимка, да има къде да шета душата му. Немотията го уби. Хвана се като тираджия, за да си върне заема", разказва през сълзи леля Мария. Близо 10 г. след смъртта на Георги си приказва със сина си, като ходи на гробищата. Често го сънува. "Все се е качил високо на един склон и ми повтаря: "Майко, не бой се, майко, не бой се". И това е знак. Аз мъртъв не съм го видяла. Нямах сили да отида в София и да погледна обезглавеното му тяло. Щях да умра там и аз. Имаше някакво тяло в ковчега, но чие ли...", реди възрастната жена. Трудно й е да говори за онези кошмарни юлски дни и нощи на 2004 г. Не спирала да се моли през цялото време. "Ако е трябвало, вярата да си е сменил.

Ако е трябвало, автомат да вземе

и да стане един от похитителите. Само да оцелее, да запази живота си, че той се дава само веднъж и няма цена. Нищо чудно да е обещал на иракчаните да мълчи и затова да не се обажда, да не се явява никакъв. Но все някога да си дойде", "пали" пак искрицата надежда майката на Лазов. Той така и не облякъл дрехите и обувките, които си купил при предпоследното си пътуване от Турция - черен панталон, риза и черни обувки. "Попитах го: За какво ти е това черно?, а той отговори в неговия си шеговит тон: Като умра, да има с какво да ме облечете. Така и не облече този костюм. Затова сложих дрехите в гроба му", реди жената.
Мария все предупреждавала сина си, че в Ирак е опасно, че се стреля, че убиват хора. А той, пред външната врата на тръгване за фаталния курс, я успокоил, че Господ го пази.

После се молила и на Господ, и на Мохамед

но без резултат. Не могла да опази сина си, чиято дъщеря Мария скоро ще навърши 16 г. До смъртта му за 30 г. веднъж не вдигнал температура, не заболял. Бил буден, енергичен, контактен, щедър, усмихнат. "Без него не го искам живота. Но не се умира насила. Това не е моят живот. Не знам каква е тази моя съдба. Две деца имах, а сега няма кой да ти каже "майко". Няма по-страшно нещо от това да надживееш децата си. На който му гори свещта на масата, него го боли. И болката няма да спре до сетния ми дъх", споделя през сълзи Мария Лазова.

Погребала и дъщеричка

Мария Лазова погребала и дъщеричката си Зорница. Детето на година и три месеца загинало по нелеп начин. Паднало от прозореца на третия етаж на къщата им в град Рила. Съсед я видял да лежи безжизнена. Започнал да вика. "Погледнах в стаята, Зорничка я нямаше. В това време вече комшии я качваха в кола, за да я закарат до болницата, аз се затичах по търлъци след автомобила. Закарахме я в Благоевград. Докторът каза, че черепът й е счупен, ще трябва да се оперира. След половин час ми съобщи страшната вест. Беше прекрасно момиченце, синеоко. Останах съвсем сама!", намира сили да говори и за загубата на другото си дете леля Мария.